3. Малазанска книга на мъртвите
(Стивън Ериксън)


09 - Malazan

1. Лунните градини (1999)

2. Дверите на скръбния дом (2000)

3. Спомени от лед (2001)

4. Дом на вериги (2002)

5. Среднощни приливи (2004)

6. Ловци на кости (2006)

7. Вихърът на жътваря (2007)

8. Дан на хрътките (2009)

9. Прах на мечти (2009)

10. Сакатият бог (2011)

 

Поредицата на канадеца Стивън Ериксън често е определяна като най-мащабната комерсиално успешна фентъзи серия, писана някога. Десетте грамадни тома – съставляващи завършената базова история – разказват за Малазанската империя и многбройните свирепи схватки и кървави интриги, в които е въвлечена. Извън тях, Малазанският свят е дом на две други поредици – серията новели, посветени на двамата некроманти Корбал Брууч и Бошлейн, и писаната от приятеля на Ериксън (и съ-създател на света) Иън Камерън Еселмонт линия Novels of the Malazan Empire, състояща се от шест книги (шестата предстои да излезе догодина) и допълваща историите, започнати, но незавършени в основната серия. Историята започва със завоевателските кампании на империята, но скоро се разгръща на няколко континента и на няколко други свята, които са едновременно свързани, но и напълно отделни от човешкия. Играчите са многобройни: от редови войници до забулени в мистерия богове и създания на стотици хиляди години. Древни раси се сблъскват с нашественици от други светове, а хората са само една от многото фракции в този сблъсък, но далеч не най-слабата. Една от поредиците с най-впечатляващи екшън и епика в жанра, и флагман на вълната от фентъзи романи със сравнително реалистичен подход към описанието на художествения свят.

 Random и Roland 

Roland

Malazan-2Ако Колелото на времето е поредицата, която обожавах като тийнейджър, после намразих и с времето залибих наново, то Малазан е проедицата, която мигновено сложих на пиедесетал, по-висок от всеки друг, само за да я гледам как самичка пада от него като един трагичен, могъщ, епичен и изълнен с хилядолетен патос Хъмпти Дъмпти. Чувствам, че и нея я чака един масивен препрочит преди да стигна до последните две части, които все още не съм чел, но към днешна дата впечатленията ми от епоса на Стивън Ериксън са за може би най-големия потенциал в жанра, опропастен от липса на авторски (само)контрол. Първите пет книги в поредицата – и особено от втора до пета – са образец на зашеметяващо светостроене, мащаб, който все още никой в жанра дори не е помислял да догонва, и епика, която цветистият стил на Ериксън изведе до почти болезнена степен.

Но всичко, което правеше Малазана уникален, се оказа монета с две страни, и другата страна е:

– умопомрачаващо количество еднакви и напълно безсмислени персонажи, които размишляват над безсмислието на безсмислието, смъртта на смъртта и битието на битието вместо да действат.

– история, която кардинално си изпусна посоката и започна да се движи във всички посоки без да стига до никъде – проблем, който, доколкото разбирам, така и не е бил напълно разрешен във финала на поредицата и определени сюжетни линии са били оставени за съпътстващата серия на Иън Камерън Еселмонт – Novels of the Malazan Empire. Сюжетни линии започват сякаш ще имат значение за основната история, и внезапно биват спрени с убийството на героя (или някакъв по-гнусен финал) без да са по никакъв начин допринесли за нищо.

– стил, който стана толкова лилав и „богат“, че на моменти не става за четене. Образността е напълно хаотична и води до логически и често дори сюжетни грешки и несъответствия.

– магическа система, която е толкова мъглява и всичкозначеща, че не може да бъде организирана и разбрана по никакъв начин. Отново – пълна с директни противоречия.

– хронология, която се променя от книга на книга, книги, които се случват паралелно една с друга, но всъщност ги делят години и т.н.

Мога да изброявам проблемите на Малазана до утре, но това няма да промени достойнствата му, а те са много. Повечето от тях обаче са превъзходно описани от колегите малко по-надолу, така че ще ви оставя във вещите им ръце.


Ordo Malleus

Епика и мащаб са толкова клиширани епитети, отнесени към жанра, че боли. Всяко новоизлюпено фентъзи има някъде на корицата си коментар от мастит писател или критик, който гърми „Епично пътешествие!“, „Най-мащабната творба от изберете-си-голямо-заглавие насам!“ или нещо подобно. Malazan-1Понякога (по-скоро рядко) тия определения са дори верни, ала през дългите си години фентъзи-стаж, никога не съм срещал произведение, на което те да пасват по-добре, от Малазанска книга на мъртвите. Поредицата на Стивън Ериксън е твърде необятна за да бъде описана с няколко абзаца, затова няма и да се опитвам. Просто си представете свят, където всяко преобърнато камъче е било свидетел на разрушителни сблъсъци, свят, където всеки човек пази своя собствена легенда, свят, където всяка уличка може да крие паднал бог, и ще добиете смътна представа за размаха на Малазана. Поредицата съдържа сцени с такава емоционална наситеност, побрали в себе си толкова скръб и отчаяние, че ми се е налагало да оставям книгата настрана, защото съзнанието ми просто отказва да продължи. Ако днес ме попитат „кога си се чувствал най-горд, че си фентъзи фен?“, без колебание ще отговоря „когато Кучешката верига достигна своя край“. Феновете ще разберат, на останалите завиждам, че може би ще изпитат това за първи път в бъдещето.

Слаби страни: поредицата Е сурова към новите си читатели. Те са хвърлени без подготовка и без обяснение в средата на действието и се изисква доста търпение, докато събитията започнат да стават разбираеми. Друг минус е характерната за Ериксън високопарна проза, която едновременно пленява и притежава специфичен чар, ала и започва да изморява в по-късните томове, когато ефектът УАУ се изчерпва.


Random

Малазанската книга на мъртвите беше първата – и единствена засега – поредица, в чийто свят се влюбих веднага и безусловно. От първия ми досег с Лунните градини изминаха повече от 8 години, оттогава насам понаучих доста и за четенето, и за писането, а Ериксън успя да ме поразочарова с шеста и седма книга, до степен още да не съм дочел поредицата. Успя да ме разочарова дори в ретроспекция – сега добре осъзнавам, че първите пет книги, чинно препрочетени в ранните студентски години, също имат сериозни проблеми и, изобщо, Ериксън не е магьосникът на епичното фентъзи, какъвто наивно си въобразявахме, че е.

Malazan-3При все това, Маланският свят си остава образецът за мащабност сред многотомните фентъзи поредици, в целия жанр изобщо. Въпросният главозамайващ мащаб присъства във всеки един светостроителен елемент. Действието, историята, пантеоните и империите на тази вселена обхващат континенти,  хилядолетия, цели раси. По-важното е, че това усещане за мащаб го има там вътре в книгите, съвсем пълнокръвно и истинско. Да, Ериксън малко удави ефекта, като поизпусна контрола върху поредицата в един момент, но нищо не може да заличи величието на първите пет книги. Малазанска книга на мъртвите навремето изпълни гимназиалната ми глава с такива гигантски образи, с толкова цвят и възможности, че за известно време въображението ми не признаваше нищо друго, сякаш бях попаднал под продължително слънчево затъмнение. Белезите по ретината ми още са там, дори сега, когато жанрът вече малко или много ми е поомръзнал, а първата асоциация с фразата „епично фентъзи“ винаги е „Малазан„.

Ако трябва да изтъкна едно-единствено нещо, заради което обичам тази поредица, то е, че ми показа тези смразяващи мащаби и ме накара да осъзная, че са напълно постижими за човешкото въображение. Чак на второ място бих поставил огромната палитра от цветове, многобройните раси, една от друга по-интересни и мистериозни, екзотичните човешки империи, подробната и интуитивна магическа система, ордите от богове и полубогове, които толкова лесно пленяват въображението. Да не забравя и неизбежните за всяка книга от поредицата финални сблъсъци, които скриват под сянката си почти всяка друга кулминация в жанра. Също така и добре уловената гледна точка на обикновения човек (е, добре де, образно казано обикновен), която именно прави събитията спиращи дъха. Ериксън може и да обърка във втората половина на поредицата, но първите пет книги от Маланската книга на мъртвите ще си останат образци на епичното писане и майсторското светостроене.